Училище за мен

Текстът се прочита два пъти от учител по български език и литература. Учениците нямат право да водят бележки по време на четенето. На дъската да бъдат записани непознатите думи.

Основното глаголно време трябва да е сегашно историческо със съвместяване на други уместни глаголни времена. Пряката реч трябва да се превърне в непряка.

Направете подробен преразказ на „Приказка за завистта” от Светослав Минков.

Живееха двама съседи: Стоян и Иван. Стоян имаше магаре, а Иван нямаше. „Хубаво нещо е да си имаш магаре” – мислеше си Иван, като гледаше магарето на съседа си. Загнезди се тая мисъл в главата му, впи се като пиявица в мозъка му и започна да го измъчва непрестанно. Но сиромах човек беше той и не можеше да си купи магаре.

Стоян беше грънчар. Имаше си малка грънчарница и правеше от глина чудесни грънци и стомни, които шареше с жълта и зелена боя, а после ги товареше на магарето си и ги носеше за продан в близкия град.

Иван пък беше калпакчия и умееше да шие хубави калпаци. Но не се радваше той на майсторлъка си. Оживяло му беше на сърцето магарето на неговия съсед. Винаги, когато Стоян минеше с магарето си покрай дюкяна на Иван, калпакчията оставяше работата си, залепваше се на прозореца и дълго гледаше щастливия си съсед, който крачеше гордо подир дългоухото сиво животно.

- Ех, да можех и аз да си имам такова едно добиче – въздишаше Иван и стоеше като прехласнат, докато грънчарят и магарето се загубеха от погледа му.

А пък то, пустото му магаре, да приличаше поне на вол, на крава или на кон – хайде, както и да е. Но то беше като всички други магарета, та дори и по-грозно от тях: старо, дръгливо, с увиснала опашка и с клепнали уши – тъй да се каже, на магарешка вещица приличаше.

Но когато човек се захласне по нещо, очите му виждат и грозното хубаво. Минаваше ден след ден, а Иван не преставаше да мисли и да въздиша за магарето на Стоян. И лека-полека у него се събуди завист към съседа му…

Една привечер, както Иван си седеше и отупваше с пръчка един нов калпак, вратата на дюкяна се отвори и вътре влезе непозната жена, забулена с черна забрадка. Приближи се тая жена до калпакчията и му рече:

- Виж какво, Иване, дошла съм да ти помогна. Аз съм Съдбата. Светът е нареден така, че на човека все нещо не достига. Кажи ми едно твое желание, което ще те направи щастлив, и аз ще го изпълня веднага!

Като разбра кой е дошъл при него, калпакчията изпусна пръчката и калпака и скочи от одъра.

- Значи ти си Съдбата? – извика зарадван той. – Благодаря ти, че си се сетила за мене и си дошла да ми помогнеш!

- Кажи ми едно твое желание, което ще те направи щастлив, и аз ще го изпълня веднага! – повтори гостенката.

В това време Иван съгледа през прозореца своя съсед, който се връщаше с магарето си от града.

- Виждаш ли тоя човек? – рече калпакчията. – Моля ти се, убий магарето му! – И още преди да изрече тия думи, магарето на грънчаря се залюля и падна на земята, изпъна нозе и издъхна, поразено сякаш от мълния.

- На ти сега магаре! – извика усмихнат Иван. – И аз нямам магаре, но и ти не ще имаш!

И в същия миг през главата на калпакчията мина като светкавица мисълта, че и той можеше да има магаре, стига да бе пожелал това. Какво беше спечелил от туй, че магарето на съседа му бе умряло?

- Сбърках! – рече Иван. – Моля ти се, съживи магарето на Стоян, пък и мене дай едно като неговото…